ПРИТАИЛИ ДЪХ ПРЕД ВЕТЕРАНИТЕ
Съдба ли бе или случайност през изминалата 2013 г. се срещахнах с няколко живи и здрави ветерани от Втората Световна Война. С двама от тях вече станахме приятели, гостувахме си и поприказвахме за пореден път за миналото, настоящето и разбира се бъдещето.
Какво беше изумлението ми при първите ми срещи с тези почти 100 годишни мъже?
Влизах през портичките на скромните им домове с леко свито сърце от притеснение, че там ме очакват старци, в не добро здраве, с доста неясна памет и откъслечни спомени от събитията, които ме интересуваха, и водеха при тях. След всяка изминала крачка виждах с изненада колко приятни са градинките пред къщите им, подредени, чисти, с цвeта, зеленчуци и някое друго боричкащо се коте из пръста. От дворовете им ме поздравяваха весели кученца, верни пазачи на своите стопани. Слънцето огравяше лозичките, пуснати върху чардаците и шарена сянка ме съпровождаше до входа. От вратата ме посрещаха приветливи видимо 70-годишнии "старци" някои с другарките си в живота, други скоро ги бяха загубили. При всяка моя среща ми трябваше известно време докато се убедя, че именно тези веселяци са деветдесет и ... няколко годишните ветерани от войната. Едва когато бях сигурна, че това са "те" включвах камерата и започвахме разговора.
С цялата ми почит и уважение аз ги наричам и до днес Дядо Митко, Дядо Велико, Дядо Борис, Дядо Йордан.
Като типични българи и добруджанци всеки се хвалеше с тазгодишната си реколта и бързаше да сложи на масата ракийка от прясната, винце от последното, пъпеш от почти вече пообрания бостан и т.н, и т.н. За изпроводяк разбира се ме даряваха с тези свои дарове и със заръката да ги отнеса на колегите от нашия клуб.
Тук няма да се спирам на бойните им разкази, защото с гордост искам да отбележа, че те ще бъдат пресъздадени в Третата част на нашия исторически филм "Героите на Добруджа".
Освен с младежкия си дух и отличното здраве, моите събеседници ме очароваха най-вече с високия си и чист дух. Истинско щастие бе за мен да общувам с хора с изключително почтен език, думите им бяха премерени, чисти, напомняха ми разкази на литературните ни класици. Когато предаваха възмущението си от нечия постъпка го правеха с назидателен, но някак си по бащински загрижен и смекчен тон.
Всеки от тях отбеляза, че както между войниците така и между тях, и командирите им е царяло уважително отношение през цялото време на военната им служба. Никой от тях не помнеше лошо отношение, с грижовното "момчета" са се отнасяли към тях, като пример готвачът често ги е подканял с думите "момчета, сготвил съм, елате да ядете", или командирите с много скръб са отбелязвали "Загиват ни момчетата!". Помнехе високата почит към своите командири и незабравимото усещане при втурването в атака при заповедта "Момчета, след мен, напред!".
Тези остарели "момчета", оцелели в кървавите сражения през Войната, са продължили мирният си живот като са запазили отношението си на уважение и почит към хората край себе си. Днес всеки от тях е обичан и уважаван от своите близки, децата и внуците им са край тях много повече, отколкото съм виждала обикновено хората да се грижат за своите бащи и дядовци.
Тези срещи за мен бяха моят първи онагледен пример за достойно изживян живот на достойни хора. Като всеки човек и аз търся своите герои в книгите, и филмите, на които да се възхищам, и от които да се уча. Дядо Йордан, Дядо Митко, Дядо Борис и Дядо Велико бяха моите първи живи герои, с които имах щастието да се срещна и да си поприказвам. Споменът от тези срещи ще остане един от най-важните ми житейски уроци.
автор: С.ИВанова
Какво беше изумлението ми при първите ми срещи с тези почти 100 годишни мъже?
Влизах през портичките на скромните им домове с леко свито сърце от притеснение, че там ме очакват старци, в не добро здраве, с доста неясна памет и откъслечни спомени от събитията, които ме интересуваха, и водеха при тях. След всяка изминала крачка виждах с изненада колко приятни са градинките пред къщите им, подредени, чисти, с цвeта, зеленчуци и някое друго боричкащо се коте из пръста. От дворовете им ме поздравяваха весели кученца, верни пазачи на своите стопани. Слънцето огравяше лозичките, пуснати върху чардаците и шарена сянка ме съпровождаше до входа. От вратата ме посрещаха приветливи видимо 70-годишнии "старци" някои с другарките си в живота, други скоро ги бяха загубили. При всяка моя среща ми трябваше известно време докато се убедя, че именно тези веселяци са деветдесет и ... няколко годишните ветерани от войната. Едва когато бях сигурна, че това са "те" включвах камерата и започвахме разговора.
С цялата ми почит и уважение аз ги наричам и до днес Дядо Митко, Дядо Велико, Дядо Борис, Дядо Йордан.
Като типични българи и добруджанци всеки се хвалеше с тазгодишната си реколта и бързаше да сложи на масата ракийка от прясната, винце от последното, пъпеш от почти вече пообрания бостан и т.н, и т.н. За изпроводяк разбира се ме даряваха с тези свои дарове и със заръката да ги отнеса на колегите от нашия клуб.
Тук няма да се спирам на бойните им разкази, защото с гордост искам да отбележа, че те ще бъдат пресъздадени в Третата част на нашия исторически филм "Героите на Добруджа".
Освен с младежкия си дух и отличното здраве, моите събеседници ме очароваха най-вече с високия си и чист дух. Истинско щастие бе за мен да общувам с хора с изключително почтен език, думите им бяха премерени, чисти, напомняха ми разкази на литературните ни класици. Когато предаваха възмущението си от нечия постъпка го правеха с назидателен, но някак си по бащински загрижен и смекчен тон.
Всеки от тях отбеляза, че както между войниците така и между тях, и командирите им е царяло уважително отношение през цялото време на военната им служба. Никой от тях не помнеше лошо отношение, с грижовното "момчета" са се отнасяли към тях, като пример готвачът често ги е подканял с думите "момчета, сготвил съм, елате да ядете", или командирите с много скръб са отбелязвали "Загиват ни момчетата!". Помнехе високата почит към своите командири и незабравимото усещане при втурването в атака при заповедта "Момчета, след мен, напред!".
Тези остарели "момчета", оцелели в кървавите сражения през Войната, са продължили мирният си живот като са запазили отношението си на уважение и почит към хората край себе си. Днес всеки от тях е обичан и уважаван от своите близки, децата и внуците им са край тях много повече, отколкото съм виждала обикновено хората да се грижат за своите бащи и дядовци.
Тези срещи за мен бяха моят първи онагледен пример за достойно изживян живот на достойни хора. Като всеки човек и аз търся своите герои в книгите, и филмите, на които да се възхищам, и от които да се уча. Дядо Йордан, Дядо Митко, Дядо Борис и Дядо Велико бяха моите първи живи герои, с които имах щастието да се срещна и да си поприказвам. Споменът от тези срещи ще остане един от най-важните ми житейски уроци.
автор: С.ИВанова